English
Названието на селото, според нашия краевед - учител Данаил Константинов, е от гръцки произход. Рекичката, която протича през селото и го дели на две, се казвала “Зервона” (Левица) и от там Жеравна (виж книгата ”Жеравна”, Д. Константинов, стр.59). Има и друго предположение за названието на селото. Тази рекичка в миналото е била пълноводна и по нейното протежение е имало много воденици. Славяните са ги наричали Жерки – Жерков – и от там Жеравна. В началото се е зовяла Жеруна, за пръв път Райко Попович в своя книга от 1837 г. я нарича Жеравна.
Когато турците завладяли страната ни, към централното село Жеравна, което е било укрепено и улеснено за отбрана, са се присъединили и осемте махали. Така в източната част на селото се настанила махала “Горньо село”, в югоизточната част - махала “Белизна”, “Беличовец” се настанила на “Малко бръдо”, “Баево село” и “Толева махала” - в западната част на селото.
В северната част на селото се настанили жителите на “Бутово”. То се намирало на р. Котлешница в близост до с.Медвен. Бутовци пренесли със себе си и църквата си и я построили наново под чешмата “Кринча”, а корията над нея приела името “Черковна”.
Има легенда, че жеравненските земи са били притежание на сестрата на цар Иван Шишман, дадена за съпруга на султан Мурад. От турците селото получило привилегиите на свободно селище. Управлението било поверено на местните първенци. Тук турци не можели да се заселват, а ако се наложело да го посетят, трябвало задължително да слязат от коня си и го водят. Жеравненци били освободени от данъци, но имали задължението да изпращат всяка година определен брой войници на султана за обслужване на сараите и конюшните му. Това задължение по-късно жеравненци прехвърлили на местните цигани, прочути гайдарджии, които веселели турските първенци в Цариград. Тези условия през време на османското владичество допринесли много за икономическия възход на селото.
В замяна на това (на тези права) турците поискали да се съборят укрепленията, стените, що са обграждали Жеравна по хълмовете “Добромерица” и “Перниковец”. Жеравненци отглеждали големи стада животни в тъй-нареченото “Долньо поле” по поречието на р.Тунджа, между Ямбол и Елхово. През лятото премествали част от животните по обширните жеравненски пасища за угояване. Жителите забогатели, започнали да строят къщи, като вземали майстори от Загорето, Трявна, Габрово, Дряново.
Благоустроили улиците, покрити с камък (калдаръм), построили красиви чешми с надписи. През 1828 г. започнали да си строят нова църква, после богато украсена и зографисана от известни тревненски зографи и от жеравненеца Недко Зограф. Атонският манастир “Хилендар” е имал метох в Жеравна; реставриран и подновен, той съществува и днес. Паисий е посетил Жеравна и тук е направен един от първите преписи на История Славянобългарская. Това е първият препис, за който Раковски говори в своята книга “Няколко речи за Асеня ІІ” (стр.46). До 1838 г. преписът се е пазил у учителя Димитър Събев. След това е предаден на Васил Априлов, който от своя страна го предава на Юри Венелин и от там следите му се губят. Преписът е направен преди 1772 г., което е видно от приписката на хилендарския монах Макарий, направена върху преписа (Раковски, “Няколко речи за Асеня ІІ”, стр. 46).
Може би отец Паисий се е отбил в Жеравна на път за Котел. Там е имало метох на Хилендарския манастир, където поп Йовчо направил своя препис. Към старата Бутовска църква били открити килийни училища, в двора й е имало две килии, където учителите поп Дига и поп Съби (баща на Райко Попович) през 18. век са обучавали жеравненските деца на четмо и писмо. В началото на 19. век свещениците поп Стоян, поп Тодор, поп Вълчо, поп Ранко открили килийни училища и по махалите.
Обичаят да се отива на поклонение по Коледа на Света Гора и по Великден - на Божи Гроб е бил дълбоко вкоренен в религиозната душа на жеравненица. На Света Гора (Атон) са ходили, както е известно, само мъже. Сформирали са се групи от 40 души, които си имали водач и тръгвали на дългия път с коне. Изпращани били от цялото село до така наречената “Светогорска могила”, минавали по поречието на р.Тунджа и от Одрин се отправяли по поречието на р.Марица, а после край Бяло море са стигали Атон. Това поклонение е насърчавал и духовникът при Хилендарския метох в Жеравна. Заедно с поклонниците са отивали и млади момчета да се учат в училищата там. Един от тях е Райко Попович – патриархът на българските учители. Тук в Атон, в манастира “Ватопед”, а по-късно в Атина, се е учил изключително талантливият жеравненски младеж Емануил поп Кръстев, известен като даскал Мано. Той открил килийно училище в Жеравна, но за съжаление починал много млад. Делото му продължил даскал Цончо Никулов. След построяването на новата църква (1834 г.) в черковния двор било открито първото обществено училище, поддържано от църковно настоятелство, къщата съществува и днес, частично реставрирана. Тук е учителствувал даскал Райно – племенник на Райко Попович, син на брат му поп Стоян.
В Жеравна започнали да навлизат първите печатни книги: “Неделника” на Софроний Врачански (едва ли не във всяка будна жеравненска къща), Христоматията на Райко Попович, Рибния буквар на Д-р Петър Берон и др. Това нарежда Жеравна между значителните културни средища от периода на Ранното Възраждане.
Жеравненци, които били във връзка и с други села и градове на страната, а най-вече с Цариград, не се задоволявали от науките на даскал Райно и решили да поканят учителя от цариградското взаимно училище Стефан Вълков, брат на Димчо Кехая. Той се завърнал в Жеравна през 1855 г. и заменил наустницата, псалтира и апостола с аритметика, граматика, землеописание, премахнал жестоките наказания, въвел публични изпити и 20-дневна годишна ваканция. За времето си Стефан Вълков бил учен човек. Знаел добре гръцки, турски и руски език. Даровит учител и общественик, давал дописки в цариградските вестници, които се получавали и в Жеравна. Открил училище за девойки. Склонил обществено-църковния съвет и през 1866 г. започнало, а в 1867г. завършило строителството на красива училищна сграда, запазена и до днес, сега като Картинна галерия.
През 1863 г. той въвел празнуването на празника на Светите Братя Кирил и Методий. По този случай била зографисана икона от жеравненския майстор Недко Тодорович, която се пази в Изложбената зала на църквата.
Още в 18. век Жеравна имала своя интелигенция, утвърдени книжовни интереси, будно население, което имало връзки с по-големи села и градове, със Света Гора и Ерусалим, с Цариград. Всичко това било предпоставка да излъчи от своите недра забележителни просветни дейци като Райко Попович, Сава Филаретов, Тодор Икономов, Васил Д. Стоянов, всички ревностни строители на новата българска култура и образование.
През 1870 г. учител в Жеравна бил Харалан Ангелов от Шумен. Запознат с организацията на шуменското класно училище, в което се учил, той дошъл в Жеравна с амбицията да уреди и тук същото училище. Харалан Ангелов бил и поет, свирел на цигулка, сътрудничел в цариградските вестници и списания. Същевременно е бил и общественик, основал читалище “Единство” (август 1870 г.), което отначало се помещавало в класното училище. Беседите му, изнасяни след черковната служба в неделен ден в училището, са запомнени от жеравненци. Почти всички вестници и списания, излизащи тогава в Цариград, се получавали в селото, видни жеравненци подарявали книги на читалището, започнала и театрална дейност под ръководството на Харалан Ангелов.
Освен в духовния живот Жеравна взела участие и в борбата за освобождението ни от турско робство. В жеравненските гори и усои са бродили легендарните местни войводи Кара Танас, Димитър Калъчлията, Алтънлъ Стоян войвода, Стефан Цоцкин, наричан Кючук Караджа (за разлика от Стефан Караджа), за който народът е съчинил много хубави хайдушки песни. Тук са бродили с четите си Панайот Хитов и Хаджи Димитър. През 1871 г. Жеравна била посетена от Васил Левски и Ангел Кънчев. Жеравненските младежи слушали огненото слово на Апостола в Халваджийското кафене на “Бръдо”, а по-късно младежи под предводителството на жеравненеца Петър Жейнов се подготвяли с облекло и оръжие за участие в Априлското въстание. През 1876 г. към четата на Стоил войвода, която влиза на 7. май в Жеравна, от селото се присъединили 22-ма четници. Неочаквано вечерта заваляло сняг, нещо необичайно за месец май, и момчетата загубили сражението с турците в местността “Равно буче” над с. Нейково, но въпреки лошото си въоръжение и мокрия барут показали голяма храброст. На 9. май бил съборът на Жеравна – Летния Св. Никола. Църквата била пълна с богомолци и молитвите им били отправени към всевишния за запазване на момчетата-герои. Същия ден турците донесли набити на колове главите на 7 момчета: на секретаря на четата Иларион Драгостинов, на сина на баба Тонка – Георги Обретенов, на легендарния нейковчанин Дели Ради и на четири жеравненчета: Руско Жейнов, Райно Люцканов, Вендю Цонков и Иван Хаджи Вълков. Турците насила накарали населението да минава покрай зловещите колове, за да разберат кои са близките им. Когато минал бащата на Руско Жейнов и турският офицер го запитал познава ли ги, смело го погледнал и казал:” Не, аго, не ги познавам”. Но докато се прибере в къщата си, която била на стотина крачки от страшната гледка, главата му побеляла. Писателят Йордан Йовков обезсмъртява героите в старопланинската легенда: “Юнашки глави”. Четникът от Жеравна Йочо Николов бил убит от турците близо до с.Кипилово. Там е и погребан от родолюбив българин. Известният доктор Васил Соколски - лекарят на хвърковатата чета на Бенковски, взел голямо участие в Априлското въстание, всъщност е прекрасният жеравненски младеж Васил Бойчев Рашков. На него Захарий Стоянов посвещава едни от най-хубавите страници от своите “Записки по българските въстания”.
На следващата 1877 г. към опълченските дружини се присъединили жеравненците Николай Райнов, Николай Ив. Цонков, Симеон Маринов Семов, Никола Русков и Димо Бойчев, които взели участие в боевете при Шипка.
На 8.І.1878 г. свободна Жеравна посрещнала руските войници с цветя и руйно вино.
След Освобождението от турско робство условията за стопанско-икономическия живот на населението коренно се променили. Както е известно, след Кримската война 1858 г. жеравненските кехаи-овчари прехвърлили стадата си от Долньото поле в Добруджа. Сега, когато България била вече свободна, те започнали да изтеглят семействата си в Добруджа.
Преди картината била съвсем друга. Мъжете – овчари са се завръщали през зимата за 1-2 месеца при семействата си, а през останалото време били при стадата си по безкрайните Добруджански равнини, където са били къшлите им. Още се помнят керваните с вълна, които са влизали в Жеравна през пролетта. Невестите им са преработвали вълната, във всяка къща се е чувала песента на становете, на които скопосните жеревненки са тъчали шаеци за продажба, губери, черги, възглавници за наредба на хубавите си къщи. Главният поминък е бил овчарство, но тук са били развити и занаятите. По продължение на цялата главна улица, а и на други улици, са строени къщи с дюкяни на първия етаж, където са били работилниците на обущарите, шивачите, абаджиите, златарите, чехларите, гребенарите, фурнаджиите, бръснарите, кожухарите, халваджиите, кафеджиите, сарачите, налбантците, ковачите, месарите, дърводелците, мандраджиите. В Жеравна е имало и няколко хана (хотели), повече в западната част на селото, от където е влизал главният път тогава – търновският път. Хановете са имали стаи за пътниците, кръчми и гостоприемници, обори за обслужване на животните, с които се движели пътниците. Помнят се хановете на Неделчо Божилов, на Васил Хр. Кехайов, на Кръстю Хаджи Димов, Хаджи Вълчевия хан (запазен и реставриран), Хаджи Пенковия хан (също запазен) и Бончевия хан. В края на 18. и началото на 19. век 5-6 свещеници са обслужвали енорията, която тогава е била голяма. Годишно са се раждали около 120 деца, ставали са много венчавки и погребения. За отбелязване е, че къщите на свещениците са били все около църквата в тъй наречената "Черковна махала".
След освобождението овчарите в продължение на 20 години постепенно изтегляли семействата си в Добруджа. Занаятите започнали да западат, много жеравненци напуснали селото и се пръснали из цялото свободно отечество като чиновници, търговци, учители, книжари, митнически стражари и други. Всичко това се отразило зле на общото положение на селото. Жителите от 4000 при Освобождението, към 1900 г. останали наполовина, към 1920 г. били 1100, а сега, в началото на 21. век са само 490.
Тъжно чувство навявали изпразнените в началото на 20. век хубави жеравненски къщи. В някои от тях през 1913 г. са били настанени тракийски бежанци от Източна Тракия. В началото са били 30 семейства, но по-късно част от тях получили земя в село Болярско, Ямболско. В Жеравна останали около 15 семейства.
През 30-те години на 20. век започнало събарянето на празните жеравненски къщи, продадени от наследниците на безценица на дребни предприемачи за дървен материал и керемиди. Тъжно и страшно ставало на местните жители, затова те помогнали да се запазят и отнесат в Етнографския музей - София по една стая от къщата на Хаджи Васил Хаджи Николов и на поп Никола и Киро Кехая - едни от най-хубавите и богати къщи с разкошни дърворезби. Материалите от къщата на поп Никола, представляващи ценни дърворезби по долапи, врати, иконостаси, ашмаци, са изгорели по време на бомбардировките в София през 1944 г., когато над Етнографския музей паднала бомба.
Като по чудо са оцелели къщите на Руси Чорбаджи и на Сава Филаретов, сега музеи. Не са ги разрушили, а са оценили какво представляват. И се сложило началото на музейното дело в Жеравна...
Сред тези разрушения Жеравна е представлявала жално пепелище, съборени къщи и дувари, чиито запустели дворове са обраснали в бурени.
През 1958 г. със закон Жеравна е обявена за музеен резерват. За паметници на културата бяха обявени 172 къщи.
Първите архитекти, заели се да възкресят Жеравна, извършиха тук апостолска дейност. Това са архитект Пею Бербенлиев, Стефан Стамов, Мария Хаджигеоргиева, Харалампи Аничкин, Димитрина Бакалова, Елеонора Стаматова и др. Те започнаха работа при много трудни условия, но получихаи подкрепата на местното население. С голяма любов и майсторство възродиха Жеравна. До края на 20. век са реставрирани и възродени 150 обекта. В продължение на почти 10 години с особено голямо внимание беше реставрирана църквата Св. Николай, но накрая тя грейна със своята красота и сега е най-привлекателният обект за наши и чужди туристи.
Старото класно училище беше реставрирано и превърнато в Картинна галерия. Възстановени бяха калдъръмените улици в цялото село, оградите-дувари, чешмите. Реставрирана и превърната в музей беше и къщата на големия български писател Йордан Йовков, кацнала на високото “Бръдо” срещу трите легендарни кории, чиито песни е слушал малкият Йовков, сгушен в майчините си скути.
И Жеравна заблестя с хубостта си, както е гряла преди! Къщите-музеи на Йовков, Сава Филаретов и Руси чорбаджи са приказка. Който ги посети, желае да се върне в Жеравна отново и отново...
Построен беше и туристически комплекс “Златна ореша” който също представлява прелестен кът със своите десет възрожденски къщи, превърнати в хотели, с ресторант и кафене.
